Скъпи приятели! С много тъга сме принудени да ви съобщим, че в рамките на структурните промени в работата на Международната информационна агенция "Россия сегодня" ("Русия днес") българските странички на сайта и във Facebook на радиокомпания "Гласът на Русия" спират своята работа. Благодарим на всички наши посетители и експерти, на всички, които ни поддържаха и ни помагаха в работата в интернет-пространството. Положихме много сили да бъдем полезни и да направим нашето общуване интересно и съдържателно.
18 декември 2012, 18:11

Авторът на „Альоша”: Последното интервю за „Гласът на Русия”

Авторът на „Альоша”: Последното интервю за „Гласът на Русия”

Няма го вече Константин Ваншенкин. „Обичам те, Живот и се надявам, че е взаимно” - тази негова песен знае всеки руснак.


Качване на аудио-файла


Няма го вече Константин Ваншенкин. „Обичам те, Живот и се надявам, че е взаимно” - тази негова песен знае всеки руснак. Тя е толкова популярна, колкото в България друга негова песен, за „Альоша”: „Стои над планината Альоша, в България руски войник”.

Преди повече от месец, когато се когато се честваше юбилея от създаването на паметника „Альоша”, взехме малко интервю от Константин Ваншенкин. На 88 години той беше бодър, с ясен ум, помнеше всички детайли от историята на създаването на песента, която след това беше наречена „химн на българо-руската дружба”. Ето интервюто на Константин Ваншенкин специално за „Гласът на Русия”:

- Преди това никога не бях ходил в България, макар по време на войната да бях ходил в чужбина. Като войник се бих за освобождението на Унгария, Австрия и Чехословакия. Темата за загубата на бойните другари, ясно е, ми беше близка. И когато моят приятел, композиторът Едуард Колмановский ме помоли да напиша текста на песента за България (бяха го помолили от Обществото по българо-руската дружба), аз се съгласих. И бързо написах тези стихове. Първият запис беше направен от прекрасния баритон Дмитрий Гнатюк. Към популярността на „Альоша” добави български дует, включил песента в репертоара си. И той преразказа как са посрещали освободителите с букети от рози. Когато по-късно отидох в Пловдив, видях „Альоша”, грамадните му каменни ботуши, силно се развълнувах. Имах чувството, че срещам стар приятел...

Още дълго беседвахме с Константин Яковлевич. Той си спомни, как в детството си е писал стихове за героите от гражданската война. След това отива на фронта, във въздушно-десантните войски. След войната  учи в Геоложки институт, но поетичната му страст надделява, и той влиза в Литературния институт, където среща любовта на живота си - съученичката си Инна Гофф.

В нашето време много неща изглеждат на Ваншненкин хаотични и неопределени. Сега си спомням, как накрая на разговора, той възкликна „ Принадлежа към поколение, което вече не съществува!”. Наистина, със смъртта на поета-фронтовак Константин Ваншенкин си отиде цяла епоха.

  •  
    и споделяне