Скъпи приятели! С много тъга сме принудени да ви съобщим, че в рамките на структурните промени в работата на Международната информационна агенция "Россия сегодня" ("Русия днес") българските странички на сайта и във Facebook на радиокомпания "Гласът на Русия" спират своята работа. Благодарим на всички наши посетители и експерти, на всички, които ни поддържаха и ни помагаха в работата в интернет-пространството. Положихме много сили да бъдем полезни и да направим нашето общуване интересно и съдържателно.
Андрей Иляшенко
21 юли 2012, 10:06

Доктрината на Брежнев за Дамаск

Доктрината на Брежнев за Дамаск

Русия и Китай за трети път през последните 9 месеца използваха правото на вето по отношение на „западния” проект на резолюция на Съвета за сигурност на ООН по Сирия, предвиждаща външна намеса като главно средство за прекратяване на насилието в тази арабска страна.

Това непрекъснато противопоставяне в ООН явно излиза извън границите на проблема на уреждане на сирийската криза. Все по-ясно става фундаменталното разминаване на Русия и Китай, от една страна, и САЩ и техните съюзници, от друга, в принципите за поддържане на световния ред.

В навечерието на сегашното гласуване по време на телефонен разговор на президентите на Русия и САЩ Владимир Путин и Барак Обама, американският лидер се опитал да убеди руския колега да промени позицията си и да подкрепи гледната точка на Запада. Както разказал на журналисти помощникът на Путин, Юрий Ушаков, коментирайки 50-минутния разговор на двамата държавни ръководители. „И Путин, и Обама сега по-добре разбират нюансите на позициите на двете страни, но що се касае до практическите пътища за решение на сирийския проблем, разногласията остават”. Тези разногласия явно имат принципен характер.

В продължение на последните десетилетия САЩ неизменно подкрепят всякакви революциотти движения, които декларират за своя цел създаването на демократични общества. Такива са и „кадифените” революции в Източна Европа, и „цветните” на пространството на бившия СССР, и сегашната „арабска пролет”. Това отговаря и на базовите принципи на изграждане на американската държава, и на консенсуса в общественото мнение на страната, на което още съвсем неотдавна беше необходимо да се обясни защо Вашингтон в името на интересите на сигурността сътрудничи с авторитарни режими, например, в Египет, в който в същност управляваше военна хунта начело с генерал Мубарак.

Логично продължение на подкрепата на „цветните” революции стана доктрината на „хуманитарна интервенция”, в съответствие с която недемократичните режими се принуждават към демокрация. А тъй като „цветната” революция, както показа съдбата на Кадафи, не отменя саморазправата, или съда с перспектива за доживотен затвор, какъвто е случаят с Мубарак, то и сговорчивостта на режимите, попаднали под „арабската пролет”, е близка до нулата. Затова възниква желанието да бъде решен проблема чрез намеса отвън на основата на икономически и дипломатически санкции или въоръжени методи.

Доктрината за „хуманитарна интервенция” явно не се ползва с популярност извън границите на САЩ и другите зрели демокрации. В държавите, където демократичните основи са слаби, или въобще не са формирани, а такива в света са мнозинството, веднага изпробват последиците й върху себе си, и явно без ентусиазъм. Оттук произтича и необходимостта на Запад чрез натиск да получи съгласието на постоянните страни-членки на Съвета за сигурност на ООН за прилагане на „хуманитарна интервенция”.

Ситуацията със Сирия е най-актуалният днес пример за такова развитие на събитията.

Русия и Китай като членки на Съвета за сигурност на ООН, имащи право на вето, в същност се съгласиха на такова развитие на събитията в Либия. Но сега не искат повторение на либийските събития, когато цялата мощ на НАТО беше насочена против страна с население 6,5 млн. души.

Ветеранът на руската дипломация Евгений Примаков, който през 90-те години беше министър на външните работи, пише в мемоарите си, че група „мъдреци”, свикана от ООН за оценка на новите предизвикателства за международната сигурност, стигнала до единодушното мнение за необходимостта да се противодейства на такива негативни процеси, като масовите убийства на гражданско население чрез механизмите на ООН. В тази връзка Примаков подчертава: „Разглеждането на ситуацията в страната от гледна точка на нейната заплаха за мира и сигурността, е едно нещо. А опитите да се натрапят на други страни едни или други модели на държавно или обществено устройство – е съвсем друго нещо”.

С други думи, Москва, Пекин, другите страни на БРИКС/Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР/ са за запазване на принципа на ненамеса във вътрешните работи на суверенните държави, който беше базов за международните отношения през последните 300 години.

В известен смисъл изглежда малко парадоксално, но Русия, наследник на СССР, е против методите, които използваше Кремъл през 50-те и 60-те години, въвеждайки войски в Унгария и Чехословакия заради поддържането на идеологическата си доктрина.

Специалният представител на ООН по Сирия Кофи Анан изрази разочарованието си от това, че постояннните страни-членки на Съвета за сигурност не можаха да постигнат компромис в името на прекратяване на сирийското кръвопролитие. В същото време всяка жертва на осемнадесетмесечното гражданско противопоставяне намалява легитимността и моралната правота на конфликтуващите страни и все по-настойчиво изисква от страните-членки на Съвета за сигурност съгласувани действия. Друг път няма.

  •  
    и споделяне