Скъпи приятели! С много тъга сме принудени да ви съобщим, че в рамките на структурните промени в работата на Международната информационна агенция "Россия сегодня" ("Русия днес") българските странички на сайта и във Facebook на радиокомпания "Гласът на Русия" спират своята работа. Благодарим на всички наши посетители и експерти, на всички, които ни поддържаха и ни помагаха в работата в интернет-пространството. Положихме много сили да бъдем полезни и да направим нашето общуване интересно и съдържателно.
8 декември 2010, 12:00

Главното е да оцелееш!

Главното е да оцелееш!

Между изтеглянето от Москва на последните френски отряди на маршал Мортие и пристигането на редовните части на руската армия мемоаристите посочват различно време – от три часа до денонощие. Но при всички случаи, от различни страни към Москва един след друг неясно по чия заповед, изведнъж се насочили отряди на руските военни. Конните гвардейци се движели по посока на Кремъл.

Между изтеглянето от Москва на последните френски отряди на маршал Мортие и пристигането на редовните части на руската армия мемоаристите посочват различно време – от три часа до денонощие. Но при всички случаи, от различни страни към Москва един след друг неясно по чия заповед, изведнъж се насочили отряди на руските военни. Конните гвардейци се движели по посока на Кремъл. За полка на княз Шаховский, от чиито спомени днес се ползваме, това било наистина вълнуващо събитие. Обзели го страх, отчаяние, гнев и гордост когато видял незасегната иконата на Богородица, висяща на стената на Спаската кула. Светилникът на иконата бил изгасен. Князът заповядал веднага да бъде запален, така че когато скоро се показали конници от друг полк, те видяли горящия светилник. Веднага се родил слухът, че „светилникът край Спаските врати не е угасвал през цялото време на пребиваването на врага в Москва и че поразеният от това чудо Наполеон не посмял да се докосне до иконата”. Слухът се предавал от уста на уста от много москавчани и напразно Шаховский се опитвал да го опровергае – вярата в чудодейното избавяне победила здравата логика. Това е още една руска черта – в избора между рационална победа и победа на чудесата, руснаците винаги предпочитат второто, дадено от небето.

Но пристигането на нашите войски в Москва не трябва да се идеализира и да се описва като някаква приказка. Войната – това преди всичко е смърт. Окупацията – това е борба за оцеляване. Когато се поставя въпроса за живота и смъртта, на хората често не им е до поетични метафори. Въпросите на честта и съвестта за много хора отиват на втори план. Главното е да се оцелее. Да се оцелее с всички достъпни средства и начини. Трябва да притежаваш историческо мъжество за да признаеш, че на края на живота и смъртта хората са по-склонни да се отдават на ниските страсти и инстинкти, отколкото да  се вслушат в гласа на разума. Фактът се състои в това, че в оставената от французите Москва, много от дошлите на смяна виждали преди всичко не светинята, а плячката, от която може да се спечели. Директорът на Възпитателния дом в Москва генерал Тутолмин, който по време на пребиваването на армията на Наполеон в Москва заедно с възпитаниците си, със чиновници и служители останал в завзетия от французите град, и дори участвал в несполучливия опит за подписване на мир между император Наполеон и Александър Първи, си спомнил, че пристигналите в Москва казаци-партизани веднага започнали да грабят онова, което останало от французите, атакувайки Възпитателния дом. Обърканият Тутолмин се втурнал да търси техните началници, настоявайки веднага при Възпитателния дом да бъде поставен караул, както преди месец молил за това разрешение от Наполеон. Историкът си спомня, как „след партизаните, а често и изпреварвайки ги, в града започнали да нахлуват селяни от Краймосковието за да завладеят недограбеното. Бенкендорф си спомня: „Градът беше отдаден на разграбване от селяните, които се стичаха на огромни тълпи и всичките пияни; казаците и техните старшини довършвали разгрома. Влизайки в града с гусарите и лейб-казаците, сметнах за мой дълг веднага да поема ръководството на полицейските части на нещастната столица: хората се убиваха помежду си на улиците, подпалваха къщите. Най-накрая всичко утихна и огънят беше потушен. Наложи ми се да издържа няколко истински  сражения Градът, разделен от мен на три части, беше поверен на щабни офицери. Метачите на дворовете изпълняват задълженията на постови стражари; селяните, задържани от мен, ги карах да извозват труповете на хората и конете”. Това потвърждава и прочутият създател на театър и на Сандуновските бани, актьорът Сила Сандунов: „С руснаците нищо не можеш да направиш. Не успя мълвата да обиколи московските околности, че французите вече не са в Москва, и от всички страни заприиждаха селяни с каруци. Започна ужасен грабеж”. След селяните, войниците и партизаните, в града нахлуха търговците. Предприемчивият руски народ вече на втория ден след влизането в града  на сънародниците разбра от какво могат да се „направят пари”. Край Спаската кула беше разгърната търговия с Муромски краваи. В квартала Китай-град търгували с обувки от лико и топли дрехи. И на всеки ъгъл можело да се купи кофа водка за 5 рубли. Но имало и патетични моменти. В самия център на Москва, недалеч от кино „Пушкински”, там, където сега е булевард, се намирал Страстният манастир, обграден от бели тухлени стени. В главната му църква на третия ден след завръщането  на властите било организирано тържествено богослужение. Хората били толкова много, че мнозинството не могло да попадне в храма и стояло около църквата. Служели Божествена литургия. Когато след завършването й епископ Макарий с още десетина други свещеници провъзгласил пред царските врати „Благодарим ти Царю Небесни Утешителю за даруването на свободата” – всички изпълнили манастирската сграда, по спомените на княз Шаховский – началници, войници, дворяни, търговци, обикновени руснаци и чужденци, православни и представители на други вероизповедания, дори башкирци и калмики – паднали на колене и хорът от  ридания се смесил със свещенно пеене и звън на камбани, дори изгърмяли оръдия”... „Всичко свърши! – говорели хората. – Нима наистина всичко е свършило?!” Цар Александър Първи научил за освобождението на Москва в един ден с Кутузов. По целия град се провеждали тържествени молебени. Граф Аракчеев, който през тези дни бил заедно със царя, по-късно си спомня, че когато на Александър му съобщили за освобождението на Москва, очите му се напълнили със сълзи и той казал: „Сега всичко ще се развие  много бързо”. Той имал предвид освобождението на цяла Русия.

 

  •  
    и споделяне