Скъпи приятели! С много тъга сме принудени да ви съобщим, че в рамките на структурните промени в работата на Международната информационна агенция "Россия сегодня" ("Русия днес") българските странички на сайта и във Facebook на радиокомпания "Гласът на Русия" спират своята работа. Благодарим на всички наши посетители и експерти, на всички, които ни поддържаха и ни помагаха в работата в интернет-пространството. Положихме много сили да бъдем полезни и да направим нашето общуване интересно и съдържателно.
17 юни 2010, 13:46

Париж. Франция. Юни 1811 година.

Париж. Франция. Юни 1811 година.

      Седмата година на Империята била, разбира се,  съвсем не толкова блатополучна, колкото се опитват да я представят съвременниците и по-късните историци.Наполеон често говорел, че единнствената  революция, която може да бъде опасна - това е „революцията на празния стомах".

    Седмата година на Империята била, разбира се,  съвсем не толкова блатополучна, колкото се опитват да я представят съвременниците и по-късните историци.Наполеон често говорел, че единнствената  революция, която може да бъде опасна - това е „революцията на празния стомах". А през онази година призракът на глада реално засегнал с крилото си част от поданиците на великата Империя. „Наполеон неведнъж ми казваше, спомня си министърът на Наполеон Шаптал, че той се страхува от народните въстания, когато те са предизвикани от липса на работа". „Работникът няма работа... той може да въстане; страхувам се от тези въстания, предизвикани от липса на хляб; аз по-малко бих се страхувал от сражения с армия от 200 хиляди души", повтарял Наполеон.

Но от кризата нямало изход. Нямало безболезнен вариант, който можел да бъде изпълнен с икономически средства Имало само един кардинален изход, както ножа на хирурга. Или война с Русия, или съюз - здрав и траен , който в бъдеще би могъл да стане основа на някакъв нов фантастичен световен ред. Съюз, който би могъл да съедини студения френски рационализъм и поразяващата руска чувствителност и духовност.

 Съветниците на Александър твърдели, че френско-руският съюз нямало да бъде стабилен. Но до самата си кончина у Александър оставало съмнението, че Наполеон не го е лъгал, предлагайки му Галиция като пробен камък, който би могъл да бъде поставен в основата на бъдещата сграда на новото  устройство на Европа. Именно френско-австрийският съюз бил за Наполеон нещо временно, несигурно, в противовес  на поразяващия въображението съюз между Франция, Русия и възраждащото се Византийско кралство. Този триумвират би могъл да стане онзи „жертвен триножник", който нищо не би могло да поколебае. Само ако през 1809 година Александър бил се съгласил с предложението на Наполеон да приеме като дар „галицийското" парче земя, ако Алксандър не бил отхвърлил високомерно това предложение,  може би  целият ход на световната история би се развил по съвсем друг начин.

Но за осъществяване на този грандиозен  замисъл само едната воля на Наполеон била малко.  На Александър не му достигнала нито политическа воля, нито провидение за да се противопостави на обкръжението си, което най-педантично брояло „оскърбленията", нанесени на Русия. В руските аристократични салони порицавали отнемането на Финландия от Швеция, защото това било направено в пика на Бернадот, бившия маршал на Наполеон, който от съюзник на Бонапарт се превърнал в противник, получавайки покана от шведския сейм да заеме вакантния престол на Шведското кралство. „Партията на ястребите" при руския двор се дразнела от протестите и неодоволствието на Наполеон по повод неизпълнението от Русия на условията на континенталната блокада, които придобивали твърде оскърбителни форми; трето, произволните анексии на цели държави с един подпис на перото, практикувани от Наполеон толкова охотно през 1810-1811 години, безпокояли и дразнели Александър. Изключителното могъщество на Наполеон само по себе си висяло като вечна заплаха над неговите васали, а след Тилзит на Александър гледали/и той знаел това/ просто като на васал на Наполеон, иронизирали дребните  подаяния, които Наполеон давал на Александър и през 1807 година „му подарил пруския Белосток, а през 1809 година един австрийски окръг на източната граница. Говорели, че Наполеон се отнася с Александър, както предишните руски царе с подчинените си, подарявайки им като награда за службата  определен брой „души".

Александър никога не се нуждаел от съвети. Той мислел да ги получи направо от „спалнята" на Наполеон, т.е. от по-големия си приятел, княз Куракин, който имал достъп до тези „спални".  Александър до умопомрачение искал да получи отговор на въпроса, какво имал предвид Наполеон, когато давал на руския император да се разбере, че „византийският проект"/който много години преди него бил отхвърлен от австрийския император Йосиф/, би могъл да стане тема за „съвместното им сътрудничество", тема, върху която те биха могли да реализират мащаба на своята личност.

На всички въпроси на своя господар Куракин изпращал противоречиви отговори. Александър наричал всичко това с една дума: „екатеринстване", което за него бил синоним на последна степен на компромис.

Според съвременици, Куракин имал добро сърце, или по-добре е да се каже - не бил зъл човек, но бил страшно тщеславен  и склонен към разкош. Той отделял на държавните работи по-малко време, отколкото на придворните отношения, за които жертвал всичко. От 1808 година Александър Борисович бил определен за посланик в Париж и като такъв останал до самото начало на военните действия на Наполеон срещу Русия. Говорели, че в Париж той докарал два сандъка с диаманти. Още от времената на Екатерина князът получил прозвището „диамантен" за неговата страст да се появява на публични места по всякакъв повод целия в златни бижута и скъпоценни камъни. Затова пък, когато каквото и да било важно съвещание застрашавало да се превърне в караница, единствено князът можел да изгаси  общото раздразнение.

Но всичко това не можело да затъмни най-главното. Онова, за което на Александър Борисович можело да се простят всички грехове на този свят. Откритие в онази сфера на знанията, която французите ценели най-много на света. Ценели само защото се смятали, че те са първи в тази област. Това било „френската кухня". И именно по този въпрос, както се казва в светата светих на френския дух, в тронната зала на самомнението им, на вкуса към живота, епикурейството, князът успял да им натрие носа и то така, че те самите с възхищение му сваляли шапка.

А той направил много просто нещо - въвел в мода при френския двор/нещо което е невъзможно за чужденец/ обикновения за всички нас начин на сервиране на ястията, наречен по-късно „сервис а ля рус"., който се състои в постепенно  сервиране на ястия, според разположението им в менюто. Този нов начин постепенно изместил сервирането по метода „всичко наведнъж", използван по-рано и наречен „сервис а ля франсе"/"френска система"/. Сегашният си гастрономичен формат Европа е задължена преди всичко на нашия сънародник, на руския гурман, на големия патриот ва картофите и граха, княз Куракин!!!

Александър абсолютно точно знаел, че спокойствието на западните граници на Русия вече три пъти било спасено благодарение на дипломатическите хитрости на Куракин. Когато преди няколко месеца в Петербург едва ли не пред самия френски посланик маркиз Арман де Коленкур се появил някакъв англичанин и започнал открито да обсъжда с руските  търговци делови предложения, Наполеон веднага научил за това и поискал отчет. Тогава Куракин успял да обясни, че тези преговори по никакъв начин не нарушават договора за икономическа блокада на Англия, защото англичанинът предлагал  Русия да търгува с Китай!  Наполеон не можал да възрази срещу „Китай".

Общо взето в руския двор се зарадвали, когато отначало  Куракин съобщил, че Наполеон го кани на сутрешна аудиенция за да му благодари. И изведнъж след седмица, а може би и по-малко, било получено съобщение, че Наполеон се отказал от среща с Куракин. Какво? Защо? Никой нищо не знаел. Нима в отношенията между двамата императора нещо се е променило? Никой не знаел отговора на този въпрос. Но във въздуха миришело на буря. До войната с Наполеон оставало по-малко от 400 дни.

 

 

  •  
    и споделяне