Скъпи приятели! С много тъга сме принудени да ви съобщим, че в рамките на структурните промени в работата на Международната информационна агенция "Россия сегодня" ("Русия днес") българските странички на сайта и във Facebook на радиокомпания "Гласът на Русия" спират своята работа. Благодарим на всички наши посетители и експерти, на всички, които ни поддържаха и ни помагаха в работата в интернет-пространството. Положихме много сили да бъдем полезни и да направим нашето общуване интересно и съдържателно.
25 август 2009, 14:18

Те не бяха седем

Петминутната протестна акция срещу разгромяването на „Пражката пролет”, проведена в Москва преди повече от 40 години, и днес е обкръжена с някаква мъгла на недоизказаност. Ще напомним, че в този ден, на 25-ти август 1968 година, група съветски дисиденти разгърнаха на Червения площад плакати с лозунгите „Да живее свободна и независима Чехословакия!

Петминутната протестна акция срещу разгромяването на „Пражката пролет”, проведена в Москва преди повече от 40 години, и днес е обкръжена с някаква мъгла на недоизказаност. Ще напомним, че в този ден, на 25-ти август 1968 година, група съветски дисиденти разгърнаха на Червения площад плакати с лозунгите „Да живее свободна и независима Чехословакия!” – на чешки, и на руски – „Махнете си ръцете от ЧССР!”, „За вашата и наша свобода!”.
Дълго време се смяташе, че в многомилионния СССР само седем души се осмелили да излезнат на открит протест против въвеждането на войските в Чехословакия. За тях така и говореха „Седмицата смелчаци”. „Но ние не бяхме седем души” – разказваше участничката в онази акция, сега поминалата се Лариса Богораз. Ето само някои факти…
Жителят на Ленинград Иля Богуславский нарисува на прочутите бронзови клодтовски коне в града на Нева следните думи: „Брежнев, вън от Чехословакия!”. И веднага беше арестуван. Правозащитникът Анатолий Марченко (съпругът на Богораз) след нахлуването на войските изпрати до съветския вестник „Правда” и в чехословашкия „Руде право” отворено писмо, където осъди окупацията. Получи една година лагер. Студентът от физическия факултет на московския държавен университет Владимир Карасьов окачи във вестибюла на университета плакат с критика на действията на съветското ръководство по потискането на „Пражката пролет” и започна събиране на подписи под него… Изключен беше от вуза, прогонен от Москва. 23-годишният жител на краймосковието Валерий Луканин окачи протестен плакат на прозореца на своя апартамент. Плати си с 10 години затвор. А още, през нощта срещу 22-ти август 1968 година някой разхвърля из центъра на столицата позиви с протести срещу въвеждането на войските. И същите позиви откриха зрителите, дошли в московския театър на оперетата…
Не мълчеше и творческата интелигенция. Поетът Евгений Евтушенко си спомня следното:

- Имах усещането, че танковете са сгазили всички илюзии и надежди. Хвърлих се към радиоапарата, намерих още не затвореното „Радио Прага” и чух гласа на чешкия си приятел и пътешественик Мирослав Зигмунд. Той се обръщаше лично към мен: „Женя! Чуваш ли ме? Помниш ли, как на станция „Зима” разговаряхме за бъдещето? Женя, какво става? Отговори!” Е, как можех да премълча!. Отидох и изпратих протестна телеграма на нашето правителство и телеграма в подкрепа на правителството на Александър Дубчек. И още, написах стиховете: „Танкове вървят по Прага, в залезната кръв на разсъмването. Танкове вървят по истината, която не е вестник”.
Ясно е, че след това Евтушенко дълги години дори не го пускаха в чужбина. Както, между другото, и сегашния упълномощен по правата на човека в Руската Федерация Владимир Лукин. През август 68-ма той работеше в Прага, в списание „Проблеми на мира и социализма”. Научил, че съветски части са в града, той се хвърлил срещу танковата колона и започнал открито да изразява своя протест. В резултат беше върнат в родината и попълни редиците на сънародниците, наричани тогава „неизлизащи”.
Някой ще каже – е, какво пък, единични случаи, акции на недоволство… Но Лариса Богораз смяташе другояче:
„Хората, протестирали срещу въвеждането на войските в Чехословакия, бяха много, дори не е известно, колко точно са били. Да, така е, и не бива мъжествените постъпки да се изчисляват количествено. Трудно е да се определи, какво в условията на тогавашния СССР е изисквало повече мъжество – да се излезе на манифестация, където личната отговорност като че ли се губи в общата маса хора, или еднолично да се обяви протест на някакво събрание. Знаете ли, правозащитниците никога не са били „движение”. Та ние сме самотници и дори не сме борци с властта. Само че … просто не мога да премълча, и това е! И тогава, през 1968, Русия не беше мълчала!”


  •  
    и споделяне