Скъпи приятели! С много тъга сме принудени да ви съобщим, че в рамките на структурните промени в работата на Международната информационна агенция "Россия сегодня" ("Русия днес") българските странички на сайта и във Facebook на радиокомпания "Гласът на Русия" спират своята работа. Благодарим на всички наши посетители и експерти, на всички, които ни поддържаха и ни помагаха в работата в интернет-пространството. Положихме много сили да бъдем полезни и да направим нашето общуване интересно и съдържателно.
6 май 2009, 13:37

„Булат Окуджава: аз бях обикновен войник”

На вълните на радио „Гласът на Русия” звучи предаването на Ирина Чайко във връзка с 85-та годишнина на Булат Окуджава, поета, барда, прозаика, ветерана на Втората световна война. Беше май 1984 година. Седяхме на улица „Арбат” в кафене, пиехме грузинско вино, си спомня Окуджава история от своя живот.

На вълните на радио „Гласът на Русия” звучи предаването на Ирина Чайко във връзка с 85-та годишнина на Булат Окуджава, поета, барда, прозаика, ветерана на Втората световна война.
Беше май 1984 година. Седяхме на улица „Арбат” в кафене, пиехме грузинско вино, си спомня Окуджава история от своя живот. Изведнъж се разсмях:”Знаете ли, малко преди войната ние с приятели на „Арбат”, където е преминало детството ми, откраднахме от витрината на ресторант „Прага” печена гъска, която бяха оставили да изстине. Не успяха да ни хванат, а ние, гладни, за броени минути изядохме гъската. Според мен, нищо по-вкусно не бях ял”.

А през юли 1941 година като доброволци отидохме на фронта, скривайки, че бяхме само на 17 години. Къде воювахме?

- Аз воювах в Северен Кавказ, бяха ранен край Моздок, отговаря Булат Окуджава. Отначало бях минохвъргач, след това картечар, радист в тежката артилерия. Участвах в много различни части, но винаги бях обикновен войник. Не съм извършвал никакви подвизи. Просто по чудо останах жив. А моите приятели от „Арбат” почти всички загинаха, а те бяха на 17-18 години. Когато след войната започнах да съчинявам стихове, то говорех сякаш от тяхно име, така ми беше по-леко.

- А кога станахте бард?

- Всичко стана случайно. Човек по натура е свенлив, никога не съм мислил, че ще използвам песните си публично. Но просто имах вътрешна потребност да пея песни, имаше увлечение по фолклора с неговите ритми. Някой от моите приятели ми показа как се вземат три акорда на китара. Опитах и ми хареса. Измислих мелодия, изпях я и всичко с това започна.

- Вас ви обикнаха кинематографистите, започнаха да използват ваши песни във филмите си. Кой беше първият филм?

- За първи път ми предложиха да се снимам във филма „Верижна реакция”, за живота на мошениците – се усмихна Булат Окуджава. Предложиха ми да изпея песничка за последния тролейбус, който през нощта пътува по празните улици. Помня, седях пред камерата, буквално умирах от страх и пеех. Единственото, което ме утешаваше – под звуците на китарата ми, главният мошеник започна да се поправя, и това беше приятно.

Бяха времена, когато в официалната съветска преса много силно критикуваха вашите песни, наричайки ги пошли глупости. Негодуваха и музикантите. Трудно ли ви беше?

- Как беше отначало? Композиторите не можеха да ме търпят. Китаристите ме презираха! Вокалистите от ужас ми обръщаха гръб. А след това се представи нашият прекрасен поет Павел Антоколски и каза: „Моля ви, успокойте се. Той не съчинява песни, просто има странен способ за изпълнение на собствените си стихове”. Всички се успокоиха и разбраха — аз не съм им нито конкурент, нито съперник. Аз имам своя ниша в живота и всичко някак си се оправи.

Действително, Булат Окуджава на никого не е конкурент и никой не му е съперник. Той винаги оставаше свободен, независим човек във всички времена. Беше взискателен към себе си, към другите умееше да бъде снизходителен, прощаваше грешките. Хуморът му просто омагьосваше. В песните на Окуджава и досега звучи езика на улицата, например на „Арбат”, където се разхождат обикновени хора, където е живял Ленка Корольов, който загина на бойното поле… Когато звучи глухия глас на Булат, сърцето ти замира от тиха радост – той беше с нас. Какво чудо!


  •  
    и споделяне