Скъпи приятели! С много тъга сме принудени да ви съобщим, че в рамките на структурните промени в работата на Международната информационна агенция "Россия сегодня" ("Русия днес") българските странички на сайта и във Facebook на радиокомпания "Гласът на Русия" спират своята работа. Благодарим на всички наши посетители и експерти, на всички, които ни поддържаха и ни помагаха в работата в интернет-пространството. Положихме много сили да бъдем полезни и да направим нашето общуване интересно и съдържателно.
8 септември 2008, 21:44

ВАЛЕНТИН КАЧЕВ: "НАШАТА ДРУЖБА Е НЕ САМО В ПРОСТОРИТЕ НА ШИПКА, ТЯ Е В ДНЕШНИЯ И УТРЕШНИЯ НИ ДЕН"

В първата неделя на септември столицата на Русия, макар и да „пораства” с още една година, се разхубавява, подмладява се и разцъфтява, като отбеляза деня на Москва. Всички нейни обитатели – столичаните и гостите – се чувстват като на истински празник и се веселят от все сърце, произнасят добри думи и разбира се приемат поздрави.

В първата неделя на септември столицата на Русия, макар и да „пораства” с още една година, се разхубавява, подмладява се и разцъфтява, като отбеляза деня на Москва. Всички нейни обитатели – столичаните и гостите – се чувстват като на истински празник и се веселят от все сърце, произнасят добри думи и разбира се приемат поздрави. В деня на града към Москва се обръща нейният отдавнашен и верен поклонник – българският писател и сценарист Валентин Качев:



- Когато утрото се отвори като пъпка над огнената нива на хоризонта и над златните кубета се разлее меденият звън на твоите камбани, а курантите на Спаската кула изпеят тяхната песен, аз се събуждам заедно с теб, Москва, моето сърце тупти в ритъма на един огромен поток. Добро утро, Москва! Приеми венец, който са ти изплели с юнашкия си подвиг на Шипка нашите предци и нашите дядовци. Подарявам ти прекрасните рози на моята страна, песните и стиховете за подвига на войника, на когото нашият му вика просто Альоша… Първата ни среща стана под звездния купол на обсерваторията в Белоградчик. Там сред скалите, под звездите на родния ми град, където следяхме траекториите на съветските космически кораби, се роди моята любов към непознатата още Москва. След това се срещнах с теб, Москва, и ти ми даде всичко, за което само можех да мечтая – два елитни московски муза – Литературен и ВГИК, членство в съюза на писателите. Москва като птица отваря крилата си над всички, които идват при нея с мир. Обаче през последните 50 години тетивата на лъка на нашите политици насочваше стрелата на интересите ни съвсем в други посоки. Но накъдето и да летеше тази стрела, любовта на българина към Русия остана кодирана в неговата кръв от древни времена. И главното е, че тази обич е взаимна. За съжаление, когато се събори системата, която ни обединяваше, някои новоизлюпени политици, които между другото получиха в Москва не само образование, но и жени, не ги беше срам да й обърнат гръб. България изгуби позициите си в Русия. Практически се прекрати обменът на студенти, бяха закрити много представителства и организации. Бивши политически, партийни, дипломатически и комсомолски босове, съдбата на които така или иначе беше свързана с Русия, завладяха малки стаички в българския технически център и в търговското представителство и започнаха да продават консерви – фасул, кетчуп, кисели краставички и домати. Докато умовете на по-напредналите българи бяха заети от нови приятели – отвъд океана. Защото природата не търпи празнини. Но да видите сега съвременната Москва! Тя е великолепна реклама на Запада, витрина е за излишъка от стоки, които си намериха място тук и помогнаха да се затворят стотици и хиляди предприятия в нашите братски страни. Колко късно разбрахме, към какъв вятър се опитваме да бягаме. Да не би през всичките тези години от цяла България да са останали само доматите и краставичките? Веднъж ме поканиха на конгрес на планинските народи в Дагестан, на небосклона на многонационалните народи на Кавказ и досега блестят две звезди – Фазу Алиев и Расул Гамзатов. Сега техните гласове звучат по-силно и по-мъдро, отколкото гласовете на управителите. Тогава тяхната поезия летеше с крилата на кавказки орли, за да потвърди за пореден път любовта им към България, към побратимения град Смолян. Както ми каза преди много години композиторът Тихон Хреников, всичко може да се промени на тоя свят, обаче отношенията между хората и най-вече между творческите хора остават такива, каквито са били винаги – приятелски и нежни. Минаха години, но дойде времето да се завърнем – както блудният син се завръща там, откъдето не са го изгонвали. Всеки нов политик или началник отваря сега старите папки на своите предшественици и търси, къде в тях продължават да звучат струните на дружбата. Щастлив съм, че мои учители в литературата бяха Владимир Фирсов, Юрий Кузнецов, Валентин Сорокин, Евгений Сидоров, а в киното – Николай Фигуровски, Александър Алов, Владимир Наумов, Марлен Хуциев. Мога да припомня имената на българските поети Георги Джагаров, Димитър Методиев и Лиляна Стефанова – випускници на литературния институт през следвоенните години. Или Въльо Радев, Янко Янков, Дако Даковски, Борислав Шаралиев, Христо Сантов, Иван Иванов – випускници на ВГИК, които прославиха нашето национално кино. В България възпитаниците на московските вузове се ползваха с уважение. Ползваха се… но вярвам, че така и ще бъде, защото след желязната завеса, видяхме масовата култура и духовния упадък на капиталистическото общество. Дойде времето да се завърнем при изворите на красота, създадени от великите творения на Толстой, Некрасов, Пушкин. И да си спомним, че някога Кирил и Методий са обединили славяните, като са им подарили азбуката. Православната вяра стана нашата обща вяра. Сега тя ни зове да оросим очите си с чиста изворна вода, за да видим и разберем, че имаме една кръв и че за славянското братство няма алтернатива. Сравнително отскоро бях член на делегация на съюза на писателите на Руската Федерация на Некрасовския празник в Карабиха заедно с поета Олег Шестински. Той посвети много години на литературата на България и преведе десетки томове на руски. Срещата ни с него беше огромно щастие, защото преди това в продължение на няколко години той нямаше възможност да говори български. Най-много Олег Шестински беше загрижен за това, че ако не възродим предишните си отношения, мнозина корифеи на съвременната култура ще потънат в забрава. Уверен съм, че литераторите от моето поколение добре помнят руско-българското списание „Дружба”. Дай Боже да се възроди и тогава гласовете на руските и българските писатели отново биха звучали в унисон. Големият руски поет Владимир Фирсов и досега стои на бойното си капитанско мостче и чака вятърът на промените да опъне платната на нашите „бригантини”. А от българска страна поетът Лъчезар Еленков отдавна мечта да протегне ръка на приятелите и колегите си в Москва, заедно с които е издавал това списание в продължение на повече от 20 години. Нашата дружба е не само в просторите на Шипка, тя е в днешния и утрешния ни ден. И тя се изгражда от нас, тези, които живеят сега. Нашата цел е да я предадем на идните поколения, в името на бъдещето на народите, които искат да бъдат заедно – в радост и тъга. И всичко това ще става под закрилата на Москва — нежна, сърдечна и любима. Звукът на нейните камбани се чува отдалеч, той вдъхновява и укрепва вярата ни в бъдещето. Добро утро, осемвековната, но вечно млада Москва!



  •  
    и споделяне